Тази есен  жълтееше тихо
  и превърна се бавно  в черно-бял зимен филм.
  Парапета на двора  кристалчета скриха
  и се плисна конякът  във стария скрин.

  Съживи се уютът на тихата  къща,
  а камината сякаш сама разгоря.
  Невъзможоно е, зная, при мен да се върнеш,
  но и там да останеш – не ще си сама!

  Ще ме видиш в луната, която наднича.
  Във звездите искрящи, във сухия лед.
  В огледалото прашно със образ различен
  ще откриеш, че скрил съм се някъде в теб.

  Тази есен на сняг заприлича
  и прозорецът в хола покри се с цветя.
  Аз до теб съм. Невидим.  И пак те обичам!
  Виж камината – сякаш  сама разгоря...